Златьо Бояджиев
| Златьо Бояджиев | |
| български художник | |
 | |
| Роден |
22 октомври 1903 г.
|
|---|---|
| Починал | 2 февруари 1976 г.
|
| Погребан | Централен траурен парк, Пловдив, Република България |
| Учил в | Национална художествена академия |
| Кариера в изкуството | |
| Жанр | портрет |
| Академия | Художествена академия в София |
| Учители | проф. Цено Тодоров |
| Награди | „Владимир Димитров – Майстора“ |
| Златьо Бояджиев в Общомедия | |
Златю (срещано също като Златьо или Злати) Георгиев Бояджиев е български художник, известен със своите портрети и пейзажи. Считан е за един от най-самобитните български художници на XX век.
Биография и творчество
[редактиране | редактиране на кода]Златю Бояджиев е роден на 22 октомври 1903 г. в село Брезово. Баща му, Георги Вапцара, е сравнително заможен селянин и изпраща най-големият си син Златю да учи в Търговската гимназия в Пловдив.[1] Златю обаче напуска гимназията само след година, поради слаб успех.[1] Завръща се в Брезово и започва работа като архивар в районния съд,[1] като пише и разнася призовки. Скоро това му омръзва и, без да се обади на близките си,[1] заминава за Бургас. Там работи известно време като пощальон. След известно време се завръща в Брезово и все пак завършва Търговската гимназия, но така и не започва да се занимава с търговия.[1]
През 20-те години на ХХ век попада в ателието на Гео Мирчев, фирмописец и „покровител на местните художествени сили“, където се среща с Васил Бараков; към тях впоследствие се присъединява Давид Перец.[2] Тримата приятели заедно учат живопис в Художествената академия при проф. Цено Тодоров и делят квартира в София.[2] Стават известни като „Бараците“ – прякор, който им дава Цанко Лавренов.[2]
Творчеството на Бояджиев се дели на два основни периода, разделени от 1951 г., когато получава тежък инсулт и се парализира дясната му половина. След няколко години започва да рисува с лявата ръка.[3] Първият период се отличава с неокласически маниер при композирането на сцени със сюжети от селския бит. През втория период стилът на художника се променя коренно по посока на гротесковата образност, включването на десетки фигури в композициите и експресивна цветност.[4] Организира самостоятелни изложби в София и Пловдив.
Получава отличията народен художник и герой на социалистическия труд. Носител е на наградата на Съюза на българските художници „Владимир Димитров – Майстора“. Сред най-известните му творби са: „Село Брезово“, „На трапезата“, „Две сватби“, "Портрет на майка ми", "Семеен портрет". Голяма част от платната му са подредени в къщи-музеи в Пловдив и Благоевград, както и в Националната галерия.
Златю Бояджиев участва с малка роля на художник във филма „Дърво без корен“.[5]
Умира на 2 февруари 1976 г. в Пловдив.
Памет
[редактиране | редактиране на кода]На Златьо Бояджиев е наречена улица в квартал „Манастирски ливади“ в София (Карта).
Галерия
[редактиране | редактиране на кода]-
Паметник на Златю Бояджиев в двора на Къща музей „Златю Бояджиев“
Вижте също
[редактиране | редактиране на кода]Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в г д Аврамов, Димитър. Златю Бояджиев. София, Издателство „Стефан Добрев“, 2013.
- ↑ а б в Златю Бояджиев и Бараците. kultura.bg
- ↑ Моливната скица – портрет на КЕРАЦА в средата Архив на оригинала от 2011-07-22 в Wayback Machine. според нея е бил първи негов опит след удара, строго академичен все още, през сълзи.
- ↑ Галина Минчева. Златю Бояджиев бил работохолик, не обичал парите // Фамилия. Вестник „Сега“, 5 юли 2003. Посетен на 2013-06-20.
- ↑ Дърво без корен // БНТ. Посетен на 2023-09-15.
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]
В Общомедия има медийни файлове относно Златьо Бояджиев- Картини на Златьо Бояджиев Архив на оригинала от 2013-12-30 в Wayback Machine.
|
